„Говоря ти, но в момента, в който ти говоря, Вселената се гради и руши.”
Ти и аз сме космос.
Гледаме се и се виждаме по различен начин. Небето всеки го вижда според собственото си парче земя под краката му. Ту е пълно с чудеса, ту е черен квадрат.
И сме толкова безкрайни. До безкрайност можеш да ме гледаш, докато спя, чудейки се в кои вселени повишавам тон за глупости и дали все на теб. До безкрайност мога да разглеждам и изучавам всички звезди, прах и мъглявини, които съставят твоята галактика.
И ЩЕ ПАДАМ В ЧЕРНИТЕ ТИ ДУПКИ, БЕЗ ДА ВНИМАВАМ, ДОКАТО ЗНАМ, ЧЕ ЩЕ МЕ ИЗМЪКВАШ ВСЕКИ ПЪТ.
Но тези черни дупки са страшно дълбоки и прозаични. Продължават с дни до пълно изтощение и нищо не е в състояние да ги напусне, дори светлината. Пращат по дяволите всичките ми красиви текстове и всички „няма да мога да дойда“ (защото имам къде да бъда), и всички уравнения с няколко неизвестни, в които отговорът все излизаш ти. Междувременно обикаляме един около друг като ретроградни планети, които сякаш подлагат крак пред всяка крачка към компромиса.
Оказва се, че дори и в космоса вратите се тряскат с грозен шум, мазилката пада и бравите се разбиват. Всички стихотворения, които сме написали заедно, стават на мастилени петна.
И ТОЧНО КОГАТО НЕ Е ОСТАНАЛО НИЩО ХУДОЖЕСТВЕНО ОТ НАС, СЕ СЕЩАМ, ЧЕ САМО С ТЕБ ВСИЧКО СЕ РИМУВА, А ИНАЧЕ Е СБОР ОТ ПРОИЗВОЛНИ ДУМИ НА СЪВРЕМЕНЕН ПИСАТЕЛ, ВСЯКА НА ОТДЕЛЕН РЕД И БЕЗ ПРЕПИНАТЕЛНИ ЗНАЦИ.
Без теб съществуването има смисъл, колкото това на надраскана грамофонна плоча.
Ти и аз сме космос.
А в космоса си в безтегловност. Това означава понякога да губиш контрол. Но през повечето време да летиш.
И в онези моменти, в които така се нуждаем да стъпим за малко на земята, защото за полет нависоко понякога ти трябва засилка, стига просто да се сгуша с теб и да ти разкажа за спокойствието.
А то се състои от теб и два стола. И пред нас да се мени светът. Понякога ми трябва веранда с бял пейзаж отпред и две димящи чаши чай, тишина и сняг на парцали. Друг път са два сгъваеми стола, забити в пясъка, и шум на море. Или пък два дървени стола насред гората и аромат на смола. А може и просто двата стола у дома до прозореца и всяка закуска с ментов чай, препечени филийки и сладко със срок на годност до края на живота ни.
Текст:http://goguide.bg
