Последната дума е винаги на мъжа:
– Да, мило…
(Квартална мъдрост)
– Да, мило!!!
Тя се беше събудила. Викаше ме. Зарязах веднага чиниите. Леката тревожност в гласа й ме накара да забързам крачка.
– Добро утро, мило! Добре ли спа?
– Ще ми направиш ли кафенце? – Забелязвам известна мъгла в очите й. Една аларма се включва в главата ми.
– Как го искаш, миличко? С мед и без мляко ли?
– Какво ме питаш като знаеш?!
Още две аларми започват да вият точно до ушите ми.
Отивам в кухнята. Изпипвам всяка подробност. Чашата, специалната лъжица. Меда ще си го слага сама, че сега със сигурност няма да го уцеля. Стоя напрегнат до кафемашината и се моля кафето да е станало преди да се е изнервила. В същото време трескаво премятам каква може да е причината за лошото й настроение. Какво казах снощи? Студ? Лош сън?
Грабвам кафето и с усмивка го слагам пред нея. Оставям меда и лъжичката и отварям капака на буркана да й е по-лесно. С вял поглед тя дълго бърка меда в чашата. Не пропусна да ми покаже, че не й харесва. Но стоически го приема.
– Миличко, как си? Всичко наред ли е? – питам със свито сърце.
– Боли ме коремчето…
Еврика, всичко е ясно! Стана лесно. Трябва само да я разсея от мислите за корема и всичко ще се оправи.
– Миличко, какво ще кажеш да ти сготвя нещо хубаво, а? Например сьомга с моркови и салвия?
Тя даже не ме поглежда. Времето минава. Започва да търка все по-забързано корема си. Тъмната пелена почти забулва блясъка в очите й.
Започвам да се паникьосвам. Изчезвам в кухнята под някакъв предлог. Вадя скрития наръчник по оцеляване, който се предава от поколения между мъжете в нашата фамилия.
Пелена, пелена, пелена. Какво пише за тъмна пелена? Трескаво прелиствам страниците, опитвайки се да ги прочета за секунда. Пелена, пелена, пелена… Ето я!!! Какво пише?
„Ако видиш нарастваща тъмна пелена в очите й, синко, можеш да направиш само едно… БЯГАЙ!“
Да бе!!! Къде да бягам. Лесно им е на тях. Защо никой не поддържа вече тези наръчници? Столетия познания не могат да ми помогнат с една малка криза, породена от болки в корема.
Какво да правя!!!
Връщам се тихо. Опитвам се да я видя преди тя да ме е видяла за да преценя колко е тежко положението. Тя се обръща бавно и впива хищно черните си очи в мен. В такива моменти адреналинът те залива, времето се забавя, мозъкът ти става лек като перце, мислите ти си играят с него като пролетен вятър.
– Мило… – започвам плахо аз. – Забравих да ти кажа, че вчера се обади старото ми гадже.
Правя малка пауза. Тук е най-важният момент. Ако не избухне, имам някакъв шанс. Погледът й почервенява. Поне не е вече черен. Малко ми олеква. Продължавам бързо преди да е казала нещо.
– Иска си каишката за кучето. Била я забравила на вилата ни. – тя се страхуваше от кучета.
– Абе какво ме занимаваш с такива простотии! Какво ме интересува мен това? – погледът й започва да губи все повече тъмнина за сметка на червенина. Дали не сбърках…
– Ама много си смотан… – поотпуснах се. Това е нейният начин да ми покаже, че ме харесва.
Обаче ръката й не беше вече на корема. Отпи две глътки кафе и с почти избистрен поглед ми казва:
– Сьомга викаш… Добре… Дали да не й сложим и малко орехи?
– Чудесна идея!!! – огромна тежест падна от плещите ми.
Уффффф. Минах на косъм.
Уточняваме какво да купя докато се обличам. Някак си бързам неистово да излезна. Грабвам списъка с покупките от ръката й, целувам я и се втурвам към вратата.
– И нали помниш… – ме настига на крачка пред вратата.
Е, няма милост. Не можах да се измъкна… Обръщам се смразен. Надали ще имам сили за втора криза…
– Салвията няма да взимаш от любимия ти магазин. Там не харесвам хората.
– Да, мило… – почти изсъсках през зъби. Обърнах се, направих крачка…
– И да не се бавиш много… – Без да ме удостои даже с поглед…
Ей, казвам ти понякога имам чувството, че единственото сбъркано нещо там е посоката на главата й. Ако я обърна на 180 градуса, всичко ще се оправи. Бягам по стълбите надолу. Иска ми час по-скоро да си изкрещя с пълно гърло целия си въздух. Стигам до колата. Вече поуспокоен.
Добре. „Метро“. „Била“. Онова магазинче… Всъщност мога да пропусна онова магазинче. Ще загубя време. И къде да отида първо, че да се върна най-бързо?
За да не се ядосва много милото…
