ткъс от книгата на Гай Уинч „Първа помощ за душата. Как да лекуваме отхвърлянето, самотата, провала и други емоционални рани“.

Сред всички емоционални наранявания, които претърпяваме през живота си, отхвърлянето е може би най-разпространено. Докато стигнем до прогимназията, сме изпитали на гърба си какво е да ни бъде отказана среща за игра, да ни слагат в резервите на спортния отбор, да пропуснат да ни поканят на рожден ден, да бъдем изоставяни от стари приятели, които са се присъединявали към нови компании, да търпим подигравки или тормоз от съученици.

Най-сетне си отдъхваме, че сме преминали през изпитанията на детството, но бързо установяваме, че като възрастни ни очаква съвършено нова палитра от отхвърляния. Биваме отблъсквани от желани за срещи партньори, получаваме откази от евентуални работодатели и търпим пренебрежение от потенциални приятели. Половинките попарват сексуалните ни покани, съседите се държат недружелюбно, а членове на семейството ни изолират от живота си. 

Отхвърлянията са психологически порязвания и драскотини, които разкъсват емоционалната ни кожа и проникват в плътта.

Някои отхвърляния са толкова жестоки, че предизвикват дълбоки психологически рани, които „кървят“ обилно и изискват спешно внимание. Други наподобяват емоционални порязвания с хартия, които жегват доста силно, но кървят леко. 

В конкретни случаи отблъскването причинява толкова остра емоционална болка, че повлиява на мисленето ни, изпълва ни с гняв, подрива самочувствието и самооценката ни и дестабилизира фундаменталното ни чувство за принадлежност. 

Много от отхвърлянията, които преживяваме, са в относително лека форма и нараняванията се заличават с времето. Въпросът е, че оставени без внимание, дори раните, предизвикани от не чак толкова съществени отхвърляния, могат да се „инфектират“ и да причинят психологически усложнения, които да повлияят сериозно на душевното ни  равновесие. 

Защо смъди дори от глупави отхвърляния

Представете си, че седите в чакалня заедно с двама други непознати. Един от тях забелязва топка на масата, взема я и я подхвърля на другия. Въпросният човек се усмихва, озърта се и подхвърля топката на вас. Да приемем, че уменията ви да ловите и мятате са достатъчно добри за тази задача. подхвърляте топката на първия човек, който бързо я мята на втория. Но после, вместо да подаде топката на вас, вторият човек я хвърля обратно към първия, с което ви изключва от играта. 

Как се чувствате в тази ситуация? Ще се обидите ли? Би ли повлияло това на настроението ви? Ами на самочувствието ви? 

Повечето от нас биха посрещнали със смях тази идея. Двама непознати не са ми подали някаква глупава топка в  чакалнята, чудо голямо. Кого го е грижа? Но когато същата тази ситуация била анализирана от психолози, те открили нещо доста съществено. Грижа ни е, при това далеч повече, отколкото осъзнаваме. Сравнено с преживелиците ни в реалния живот, да бъдем изключени от двама непознати, подхвърлящи си топка, е горе-долу най-меката форма на отхвърляне. Ако такова незначително преживяване е в състояние да причини остра емоционална болка (както и понижено настроение и самочувствие), става ясно колко болезнени могат да бъдат наистина значимите отхвърляния. Именно заради това да ни зареже някой, с когото се срещаме, да ни уволнят от работа или да научим, че приятелите ни са се събирали, без да ни поканят, са все случки, които могат да окажат огромно влияние върху емоционалното ни благосъстояние.

В действителност онова, което разграничава чувството за отхвърляне от почти всяка друга негативна емоция, с която се сблъскваме в живота, е величината на поражданата болка. Често описваме изпитваната емоционална болка след  сериозно отхвърляне като аналогична на удряне с юмрук в стомаха или наръгване с нож в гърдите. Вярно е, че всъщност малцина от нас са били наръгвани в гърдите.

Но когато психолози помолили хора да сравнят болката от  отхвърлянето с позната физическа болка, те оценили емоционалната си болка като равняваща се по сила на естествено раждане или лечебни процедури при рак.

Като контрапункт вземете предвид, че други емоционално травмиращи изживявания като силно разочарование, объркване или страх, макар и крайно неприятни, бледнеят, сравнени с отхвърлянето, що се отнася до понасяната душевна болка.

Но защо раните от отхвърлянето са толкова по-болезнени от другите емоционални рани? Отговорът се крие в еволюционното ни минало. Хората са социални животни; да бъдем отхвърлени от племето си означавало да изгубим достъп до храна, защита и партньори за съвкупление, което би направило оцеляването ни изключително трудно. Отлъчването било равносилно на смъртна присъда. И тъй като последствията от изолацията били толкова екстремни, мозъкът ни развил система за ранно предупреждение, която да ни постави нащрек при опасност „да бъдем изритани от острова по всеобща воля“ чрез провокиране на остра болка дори само при намек за социално отхвърляне. Всъщност скенер на мозъка показва, че при преживяване на  отхвърлянето се активират същите дялове на мозъка, както при физическа болка. Двете системи са толкова тясно свързани, че когато учени давали на хората ацетаминофен (тиленол), преди да ги подложат на подло организираната игра с топка, била отчитана много по-слаба емоционална болка, отколкото при онези, на които не бил даден обезболяващ медикамент. 

Защо се разбиват врати и се удря с юмрук по стените

Отхвърлянето често пробужда гняв и агресивни импулси, които ни карат да изпитаме неудържима потребност да замахнем към някого и особено към онзи, който ни е отхвърлил, но в краен случай и невинните свидетели ще свършат работа. Една категория невинни свидетели, които често биват потърпевши, са безбройните врати и стени, през който са преминавали юмруците на прясно отхвърлени мъже и понякога на жени (макар че обикновено направените от тухли или масивно дърво се смеят последни). Да имаме подобни опасности наум е също толкова важно, когато ние сме тези, които отхвърлят. Дори човекът, когото възнамеряваме да отблъснем, да е самото въплъщение на благост и кротост, колекцията ни от порцеланови фигурки пак е изложена на сериозен риск.

За съжаление, тенденцията ни да реагираме с гняв на отхвърлянето може да придобие и далеч по-мрачни и сериозни изяви. Жестоко или повтарящо се отхвърляне би могло да предизвика опасен тип агресия. Когато психологически рани от такова естество бъдат оставени нелекувани, бързо се „инфектират“ и носят опасност от сериозни увреждания на душевното здраве на индивида.

В новините често слушаме за случаи на агресивно поведение вследствие на отхвърляне, довело да наранявания и  самонаранявания. Изоставени любовници, които търсят реванш, уволнени пощенски служители, които превъртат, и ужасяваща епидемия от самоубийства на тормозени деца са само няколко примера за това какво се случва, ако психологическите травми, причинени от хронични и жестоки отхвърляния, останат нетретирани.

През 2001 г. Министерството на здравеопазването на САЩ излезе с доклад, според който социалното отхвърляне представлява по-рисков фактор за насилие сред младежта, отколкото членството в банди, крайната бедност или  употребата на наркотици.

Чувството на отхвърленост също така е честа причина за насилие, упражнено между интимни партньори. Много случаи на насилие са подбудени от ревност и подозрения за изневяра, което е тясно свързано с чувството за отхвърляне. Учени, разгледали 551 случая, в които мъжете са убили съпругите си, установили, че почти половината са го извършили като реакция на вече случила се или предстояща раздяла. Истината е, че мъжете, убили жените си, по-късно признават неспособността си да се справят с отхвърлянето, което са понесли. 

Изследвания върху стрелбата в училищата, в това число трагедията в Кълъмбайн от 1999 г., установили, че в тринайсет от петнайсет инцидента виновниците са били подлагани на сериозно междуличностно отхвърляне и отлъчване от съученици. В много случаи стрелците  специално се целят в ученици, които са ги тормозили,  дразнили или отблъсквали в миналото, и често започват с тях. 

Как ритаме сами себе си, след като вече сме повалени

Преживяването на значимо или повтарящо се отхвърляне е изключително пагубно за самоуважението ни. Всъщност дори само бегло припомняне за предишно отхвърляне е достатъчно да причини временен спад на самочувствието. За съжаление, ударите по самоуважението ни рядко спират дотук. Често притуряме към преживяното отхвърляне, като ставаме прекалено самокритични – в общи линии подритваме сами себе си, след като вече сме повалени. Подобна реакция е често срещана, но тя лесно може да накара психологическите порязвания и драскотини от отхвърлянето да се „инфектират“ и впоследствие да окажат пагубен ефект върху душевното ни здраве.

Всички проявяваме тенденция да приемаме твърде лично отхвърлянето и да си вадим заключения за свои недостатъци. Върнете се назад (дори, ако се налага, много назад), когато сте били отблъснати от някого в сферата на любовните чувства. Оказахте ли се в положението да съставяте списък на всичко, което може да не ви е наред? Обвинявахте ли се, че не сте достатъчно привлекателни, или изтънчени, или умни, или богати, или млади, или пък всичко изброено?

Казахте ли си: „Винаги ми се случва така!“ или „Никой никога няма да ме обикне!“, или „Никога няма да си намеря половинка!“? 

Личното отхвърляне рядко е така лично, колкото ни се
струва, и дори когато е, далеч невинаги е свързано с подобна остра критика на недостатъците ни. Като добавка към ненужното персонализиране на отблъскването също така сме склонни да го обобщаваме в твърде висока степен (например като си казваме „Винаги ми се случва така!“ или „Никога няма да си намеря половинка!“), или да се впускаме в ненужна самокритика, като приемаме, че сме били в състояние да предотвратим отхвърлянето, ако бяхме постъпили по различен начин. 

Самокритиката е особено проблематична след любовно отхвърляне, тъй като мнозина от нас прекарват часове да анализират всичко изречено и сторено в отчаяно издирване на така неуловимия „фатално погрешен ход“ (например „Защо отлагах толкова дълго, преди да ѝ позвъня?“, „Не биваше да пия това последно питие!“ или „Може би беше твърде рано да ѝ покажа колекцията ми бельо с анимационни герои“). В действителност фатално погрешните ходове са извънредно редки (макар истината да е, че никога няма правилен момент да покажете на жена колекцията си бельо с анимационни герои). Най-честата причина да бъдем отблъсквани като интимен партньор (или като кандидат за конкретна работа) е липсата на цялостна химия, защото в този момент не пасваме на конкретните потребности на човека или фирмата или защото не се вписваме в тясната дефиниция за това кого търсят – не заради някакви критични погрешни стъпки, които може да сме направили, нито заради фатални недостатъци на характера ни.

Няма полза от подобни погрешни разсъждения, напротив, те само задълбочават болката, която изпитваме, като ненужно добавят крайно неточни самообвинения, които накърняват допълнително вече пострадалото ни самочувствие. Отхвърлянето боли достатъчно – със сигурност не ни трябва да ръсим сол в собствените си рани или да се подритваме, когато вече и бездруго сме на земята.