Болката е нещо, без което не можем да живеем. Тя е катализаторът на нашия живот, без нея е невъзможно да оценим любовта, не можем да израснем и няма как да станем по-силни. След всеки следващ път, когато падаме, ние вече не сме същите. Хераклит е казал, че не можем да влезем два пъти в една и съща река и със сигурност не можем да страдаме два пъти по една и съща любов. Болката е имунизацията на човешката душа и щом преживеем една раздяла, рядко отваряме същата врата, за да страдаме по изгубеното.
Продължаваме да обичаме, продължаваме да вярваме в красотата на човешките чувства, но вече имаме едно на ум. Държим гарда си високо, предпазваме се от фалшивите думи и слагаме спирачки на чувствата, които често биха се бунтували в нас. Всяка следваща крачка е внимателна, преценена. Не искаме да бъдем отхвърляни, не искаме да бъдем горчиви и със сигурност отказваме да допуснем същите грешки.
Болката ни учи да жертваме другия, за да се спасим от изпепеляващите чувства, спираме да споделяме, осъзнавайки, че само хората, които са в това състояние ще са способни да ни разберат.
Не хвърляме всичките си чувства сляпо, очаквайки същото. Всичко е премерено, докато другият не покаже, че можем да свалим защитите и да го допуснем до себе си. Времето е на наша страна и ще го използваме.
Не губим надежда, но не спираме да се страхуваме, че всичко може да с счупи, да се обърка и да бъде краткотрайно. Очакваме най-лошото и сме щастливи, когато грешим – винаги е по-лесно да сме подготвени за потопа, отколкото за слънчевите дни.
Не спираме да мечтаем, но не позволяваме на дивите мечти да замъглят здравия разум. Не можем да си позволим да се изгорим отново, защото съзнанието ни е рисувало най-красивите картини. Мечтите са малки и достижими, за да можем да ги осъществяваме.
Спираме да вярваме в чудесата, когато целият свят се превърне в един съвършен кошмар. Болката ни променя, показва ни, че трябва да израснем, забранявайки ни отново да бъдем слаби и да страдаме от всичко преживяно.
Тя може да поробва, да ни държи завързани и да ни лишава от щастието, което се крие от другата страна. Заради нея ще се плашим повече, отколкото да се радваме, когато някой сподели най-интимните си чувства. Горчивите спомени пазят възможността да обичаме така, както сме го правили преди това – безрезервно и наивно, без дори да подозираме, че всичко това може да се обърне срещу нас.
Понякога идва изненадващо, позволява ни да си внушаваме, че не сме готови, че не искаме да се променяме. Убеждаваме се, че точно сега сме щастливи и не искаме да променяме нищо, ала всяко изпитание идва в правилния момент. Забраняваме си да повярваме, че тревата от другата страна може да бъде по-зелена, а е толкова по-лесно да се пуснем по течението и да повярваме, че на финала всичко може да е наред и да си повтаряме, че ако все още не е, значи не е финалът.
Текст:dama.bg/Иван Иванов
