„Мислех, че любовта е най-ценното нещо. Мислех, че няма нищо по-важно от това да имаш човек до себе си. Че когато даряваш живот и че когато до всяка твоя стъпка е стъпката на някой до теб, тогава трудностите са преодолими. Само дето живота не ме беше научил, че по стръмните пътища винаги се тръгва с някой, който ще ти помага и ще те подкрепя. За да може, когато се спънеш, да имаш ръка, на която да се опреш. Сам ли си по този път, неминуемо падаш. Падаш, зариваш нос в калта и се чувстваш омърсен. Предаден…. Сам… Чувстваш това, което ти причинява болката. Може и да полежиш известно време в калта докато събереш сили в себе си. После ставаш, изтупваш си коленете, бършеш сълзите и продължаваш. С една дума – порастваш. С две думи – научаваш си урока, че не на всеки човек до теб, можеш да вярваш.“

из „Рошавите мисли на едно влюбено момиче“