Улових се как мечтая за (дълъг) път. С кола. Да събирам дрехите си в чанта, да имам причина най-накрая да си купя слънчеви очила, да слушам различно радио във всеки град, да спирам на крайпътни бензиностанции, да питам непознати за посоката, да си тананикам ужасно фалшиво ужасно любими песни… Сама.

Не защото е по-хубаво така, а защото е по-постижимо, уви.

Докато някой не ме подсети как по-скоро си мечтая за пътуване с някого за някъде. (Било то на 20, 200 или 2000 км.)

За одеяло и кошница за пикник в багажника. За ръката му на коляното ми. За дрямка, след която ме пита дали искам да спрем за малко да си вземем капучино, да увеличим музиката, да продължим напред. Без посока. С любов.

Автор: Мария Василева / Източник: myvelikoturnovo.com