Всички си имаме онази една незабравима несподелена любов. Всички ние познаваме чувството на разочарование от тази същата, незабравимата. Ще се съгласите ли с мен, ако кажа, че всяка несподелена любов е плод на младежка наивна фикция?

Не можех да не се замисля как всъщност всички, които са станали обект на несподелена любов са също така станали и неволен носител на куп качества, които не притежават. Сигурна съм, че и вие поне един път сте осъзнавали, че сте проектирали върху някое красиво тяло личност, която не му принадлежи.

И докато бленуваме за този несъществуващ човек, за тази душа, която не вирее в тялото, което сънуваме, ние потъваме все по-дълбоко в своето заблуждение. След като сърцето ни бъде разбито, изплачем сълзите си и удавим мъката си в коктейли и късни телефонни разговори с приятелки, в един така неочакван момент ние осъзнаваме своето собствено самоунищожение. Тогава, дами, всичко става много по-лесно!

Преди години бях изпаднала в една подобна ситуация. Г-н Х беше висок, с очарователна усмивка и чувство за хумор. Бяхме добри приятели. С времето осъзнах, че се надявам на нещо повече, а то все не се случваше. Какво не ни достигаше? Бяхме така добре заедно.

След няколко среднощни тайни целувки, не продължавайки в нищо друго, освен в празни дни без обаждания и срещи, изпълнени с моето тежко очакване, последваха няколко неприятни разговора с въпроси „Къде сме ние? Какво се случва? Защо?“ и тогава се затворих. Изписах всичките си тетрадки и изплаках всичките си сълзи. Изслушах всички балади на света и хиляди пъти се заклех, че повече няма да страдам за него.

Това, разбира се, не се случи толкова просто. Аз страдах. Дълбоко, продължително. Докато един ден не го видях така, както никога досега. Да, той беше все така висок, красив, с чаровна усмивка, все още имаше чувство за хумор и беше духовит, но нищо друго от нещата, които знаех за него не беше вярно. Нямаше никого вътре, в душата му. Той беше просто красива обвивка със заучени шеги, които повтаря на всяка.

Усмивката му беше красива, но нямаше нищо красиво в лъжите му, които осъзнах по-късно. Всъщност той не беше загриженият мъж, който ми се обаждаше, нито пък целувките му бяха изпълнени с истиска страст, както си мислех тогава. Всички тези чувства и страст бяха мои, които аз бях проектирала огледално върху него като наивно момиче, вдъхновено от поредния романтичен филм, който е изгледало.

Аз бих се заклела, че той е г-н Дарсли от „Гордост и предразсъдъци“, че страни от мен, за да ме предпази, че всъщност има чувства към мен, които в дните, в които не ми се обажда изписва на дълги писма и чаках ли, чаках да ги получа…. Но писмата така и не дойдоха. Както и той не стана г-н Дарсли.

Той беше обикновен, еднопластов, нямаше нищо отзад. Всичко, което мислех, че има, остана само в мислите ми. Той беше типичният пример за простотата на мъжкото съзнание: което виждаш, което чуваш – това е. Няма нищо на заден план. Всичко друго е твоята отчаяна проекция. Всичко е много просто, – ако той те обича , – той е там и ти го знаеш. Не те целува, стискайки юмруци в най-тъмните места на света, където никой да не го види. Не си тръгва, оставяйки те жадна за още любов. Той е там. Истиският остава.

Г-н Х изчезна от живота ми. По-скоро аз го изтрих от него. Не веднъж се опита отново да пробие стените ми, да се нагмезди, да получава моята любов, без да има нужда от нея. Просто да ме притежава, дори и да не съм в ръцете му. Искаше да знае, че има резервен вариант. Аз не му го позволих.

Беше толкова прозрачен и простоват за мен, след като осъзнах, че не е човекът, който съм обичала. Всичко, което правеше и преди би ми изглеждало провокирано от неистова страст – сега изглеждаше плоско, долно и недостойно.

Г-н Х, да, ти – високият мъж, който чаках години да бъде това, което всъщност не е. Надявам се да си намерил жена, пред която да си истински, която да обичаш открито, а не „тайно“, която да знае кой си и да бъдете истински заедно.

А вие, момичета, когато осъзнаете своята собствена заблуда, всичко става леко и просто. Let it go.