– Пътува ли ти се? Искаш ли да отидем до Лондон?

– Не, прекалено студено е.

– Добре, а Дубай?

– Не, прекалено пошло е.

– Добре, кажи ми къде?

– Пътува ми се до място, на което времето е спряло. Някъде, където се живее. Място, което дефинира живот. Място, на което забравяш всякакви задръжки, където си див, щур и импулсивен.

Където не изпитваш неудобство да излезеш извън рамката. Където различно означава красиво. Където всички се усмихват. Където можеш да поздравяваш непознати и да се сприятеляваш с тях. Те да те канят в цветните си домове и да разказват още по-цветните си истории.

Пътува ми се до място, на което просто можеш да спреш по средата на улицата и да започнеш да танцуваш. Място, на което хората няма да те гледат странно, заради този инстинкт, а ще започнат да го правят заедно с теб.

Искам да пътувам на стоп и да не изпитвам страх от непознатия, при когото се качвам. Искам да пътувам с еднопосочен билет.

Искам да не мисля за утре. Искам да ходя боса върху ситен пясък. Да гледам магични залези без филтър, защото са толкова красиви, че няма да имат нужда от такъв. Искам да се чувствам безкрайна. Искам да се чувствам изпълнена и истинска.

Искам да се случвам някъде, където хората използват повече сърцата си. Искам да обикалям непознати места, с които си отиваме.

Искам да живея евтино скъп живот, изпълнен с моменти и хора, които са влюбени в живота, толкова колкото и аз.