***

Ще ми дотегнат един ден
всички хлъзгави страхове,
лъжи,
мълчания —
ще ги тръсна като паяжина от мен
и ще кажа ясно, отчаяно:
Е, добре, аз го обичам!
Имате ли въпроси?

И ще свърши всичко.
От просто по просто.
Ще се хванем след туй ръка за ръка
и ще отидем там,
където се почва отначало.
И всичко би станало точно така,
да не бяха ония удивено печални,
Безпомощно зли,
вцепенени
очи на жена…

Ти тежка роля ми даде, мили:
да крепя на дома ти крехката тишина,
да съм — и да не съм…
И да се правя на силна.

***

Как ли ни се смеят
тия, късополите,
тия, дългокраките!
Гледаме се дълго,
тайно се докосваме,
гузно се оглеждаме,
ако се целунем,
скитаме като замаяни
в нощ на пълнолуние…
И писма си пишем
пълни с думи ласкави,
и сме се подписали
във снега и в пясъка,
крили сме за спомен
листи жълто-алени…
Сигурно сме смешни
като изкопаеми
в тоя век на разума
и на лунни полети —
как ли ни се смеят
тия, дългокосите,
тия, късополите!
И не знаят, бедните,
колко ни е хубаво
да сме несъвременно,
старомодно влюбени…

СИЛА

Аз мога на устата си да заповядам –
и тя мълчи, или се усмихва само.
Лежат у мене думите като затворници,
затисната е тежката врата със камък.
Аз мога на очите си да заповядвам:
те стават вирове дълбоки и зелени,
незнайно дъно скрили в глъбините си.
Водите са спокойни и студени…
Ръката ми се подчинява мълчаливо:
лежи на скута ми като заспала птица
или докосва пръстите ти с безразличие –
не е гнездо за нея твоята десница…
Ако поискам –
ще те погледна тъй, че сред тълпа голяма
да ме усетиш и да се обърнеш.
Ако поискам – устни ще помръдна само,
а ти ще знаеш вече всички думи.
Поискам ли – ще сложа длан на твойто рамо
и ти ще минеш бос през жар и пламък…

***

Свърши се.
Беше като умиране.
Всичко във мене тежи,
сякаш каменно.
Няма да ме подириш,
няма да те подиря.
Няма.
Беше като умиране.
Трябва да се зарадвам, че свърши,
сълзите си да избърша,
да те отсека от мен като със брадва.
Трябва най-после да се зарадвам
и никога нищо да не припомням,
дори насън да не те срещам…
Каква тишина огромна!
Какво спокойствие весело!
Липсват ми само
тамян и свещи…

Другата

Тя е първата.
Тя е правата.
Тя деца ти е родила.
Ще я помоля кротко тогава:
разреши ми да го наричам «мили»,
да крада погледа му, късата ласка,
да го чакам от теб по-търпеливо
и над призрачно царство да властвам-
самозвана, тъжно щастлива.
Позволи ми и аз да съществувам-
когато му трябвам, да ме има.
Аз честно си плащам:
със тайно тъгуване,
със самотност,
със гордост ранима…
Просто:
кесаровото – кесарю, божието –богу.

/А сърцето ми вика:
не мога вече, не мога!…/

© Станка Пенчева

AFISH.BG