fbpx

Днес съм будна отново. Търсеща. Жадна

Колко пъти животът може да свърши и да започне отначало? Колко пъти ни е писано да сложим чертата между една и друга година и да кажем: “животът ми преди” и “животът ми след“? За колко пъти стигат силите да разпиляваме душите си, а след това отново да ги събираме? Колко дълго трае порастването? Колко често е позволено възкръсването? Колко опита са дадени на надеждата?

Не знам. Сигурно има хора, които рестартират живота си всеки ден и такива, които никога не са забелязали завоя пред себе си. Завоите, между впрочем, най-силно се усещат, когато са зад теб. Докато летиш с бясна скорост по магистралата на всичко случващо се, често ти дори не разбираш, че някои отсечки са гранични.

Че утре ще си друг. Аз също не забелязах последния път. Едва сега, когато подавам глава зад ъгъла и виждам колко много нов живот има там, разбирам, че последните две години съм била в самотно лутане между няколко финала.

Не знам дали началото вече е настъпило, защото то се състои от десетки малки начала. Но знам, че животът сега не прилича на живота преди. Нито аз съм същата. Не знам дали съм по-добра или по-щастлива, но знам, че съм будна отново.

Търсеща. Жадна. Дива котка, която е зимувала твърде дълго с ранено тяло. Болките обаче отшумяват, тялото укрепва, а белезите от някои рани днес нося с благодарност. Дори понякога се поглеждам отстрани и едновременно с ужаса, който виждам от последните битки, виждам красотата на израстването. Мъдростта на промяната.

Днес съм по-кротка от преди, но не е смирена кротост това. Напротив, силата на тихия човек е. Тихия човек, който е пускал, падал, плакал, който се е молил за нечия милост и е открил нова сила във всички тези провали. Тихия човек, който заради своята тишина чува по-добре от другите и улавя по-точно неистината. Тихия човек, който няма нужда от фойерверки и звезди в скута си, за да повярва в нечия обич.

Днес съм по-тиха от преди, но крия в себе си огън, възпитан от болки и ярости, който тлееше и не угасваше, дори когато аз самата бях изпепелена. Огън, който във всеки момент може да запали в тишината ми невиждан светлинен спектакъл. Огън, достатъчно мощен да сътвори нов свят, нова реалност, ново измерение на вселенския Смисъл. Огън, от който ще се роди нова история. Нов аз. Нова любов.

Тази година си отива. Равносметката е неизбежна. Моята равносметка звучи така – аз вървях. Понякога беше трудно да разпозная посоката, понякога беше страшно да направя следващата крачка, дълго бях тъжна и още по-дълго бях изплашена. Но когато тегля чертата между преди и сега, то сега аз вече зная стойността на усилията си. И че имаше смисъл от такава година.

И зная, че има още път, че пътят отново ще бъде поле на страхове, носталгия и самота, но за разлика от преди, сега вървя по стръмното, без да очаквам нечия ръка да ме изкачи по-лесно нагоре. Започнах да откривам доверие в собствената си ръка и посочената от мен самата посока. Вече не вярвам така щедро в чудеса, дошли от нищото, но вярвам, че чудесата си ги изработваме сами.

И понеже вече не желая чудеса, които ме вдигат, за да ме пуснат от високо, работя по чудото да се пазя по-добре. Да държа сърцето си в по-щадяща яснота, която няма да ме загуби от себе си. Да стъпвам по звезди, на които и утре ще е светло. Да засаждам надежди там, където никой не би ги отровил с лъжи. Да обичам хора, които не биха ме загубили. Да ценя. Да благодаря без остатък.

Замених мечтите със старание да изпълвам със смисъл най-обикновените неща. Открих чудото на сегашния момент. Още не зная как да не се тревожа за утре, но все по-близка съм със своето днес. Продължавам понякога да му изневерявам с моите вчера и утре, но после тихо се прибирам при моето сега и го прегръщам с доверие.

Мина година на страхове. Преди нея минаха години на няколко глупави самоунищожения. Днес съм изправена пред останките от преди и искам да сътворя от тях кротко и щастливо начало. Дали се справям, ще разбера в някоя следваща равносметка.

Но днес съм будна. Търсеща. Жадна. Готова да разпаля огъня и този път да предпазя света си от опожаряване. Има и мъдри пожари, нали? Огнени спектакли, които завършват с нежни аплаузи, а не с ранени вселени. Има и хора, които биха ме обичали опожарена, подивяла от болка, ревност и страст, глупава, слаба, объркана, сложна. Защото пак ще бъда такава. Това е моят начин да пазя огъня, дори когато не мога да запазя себе си.

Автор: Мила Иванова / Източник: Солунска 16

Коментирайте във Фейсбук
Close